Защита правата на душата

”И не ще има вече никакво проклятие ...”
(Откровение 22:3)
 

Днес, в Третото хилядолетие, светът е провокиран от конфликта с тероризма и веровия фанатизъм. Съвременният човек отново изгражда стени, лутайки се в лабиринта на понятията анатема и враг, проявени в религиозните устави и социалните отношения. В този смисъл личността е изправена пред предизвикателството да се освободи от отрицание, да търси нов мироглед и ново измерение на толерантността. А светът има нова задача – не само обединение, а и нова култура в отношението към човека!
Всеобщата декларация за правата на човека беше израз срещу една жестокост, несравнима в историята преди Втората световна война, и един безбрежен копнеж в човешката душа за мир, просперитет и свобода. Гласувана на 10 декември 1948 г. в ООН, тя предостави закон, който защитава правото ни на живот, свободата на слово и съвест и волята за щастие. Тя безспорно е достижение, но и политически акт на двубоя между двете системи, които си поделиха света. Едната система защитаваше личността в нейната цялост, но в комерческата й тенденция; другата поддържаше идеята за колективното съзнание – унищожаваше личността в колективен гроб. И двете системи, обаче, бранеха само тялото, с което отрекоха безсмъртието!
Изповядваните религии дават достатъчно основание да се защитава не само тялото. Това е ясно казано от Христос: “И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият, а бойте се повече от оногова, който може и душата, и тялото да погуби...” (Матей 10:28).
Сега се защитава човекът да не бъде убито тялото му, но в забвение остана защитата на една реална, макар и незрима субстанция – душата, признавана от всички религии. Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е един – божествен! Проблемът обаче въобще не е поставян – за да се потърси кои елементи убиват душата и какво да се прави относно нейната защита...
Хората превърнаха „вълшебното килимче” в ракета, за да отидат на Луната, но все още отричат „вълшебното килимче” в човека. Навремето идеята за летене се е приемала като фантазия, като митология, но вече я направихме реалност. Сега не само трябва да приемем своята душевност като обективност, но тя в третото хилядолетие ще има живот!
Човекът стои като прицел в жизнената пътека на историята и безспорно един Ден за защита на правата му е роден като необходимост на приложната воля и мисъл. И няма по-смела дързост в идеята за свобода от това, което Христос дава като право на човека с идеята за равенството и прощението – да бъде не само свръхчовечен, но и събожествен, защото човекът е един бог в развитие!

Свободата като идея за равенство е носена във всички хилядолетия и започва още с първите религиозни

първите религиозни трепети – със зараждането на молитвата между човека и Бога. Същността на Всеобщата декларация за правата на човека е толкова древна, че ако се върнем пет хиляди години назад, ще я намерим в индуската религия в словата на Кришна, който казва, че заради любовта дава живота си. После Буда се бори против кастите, а Моисей с Десетте Божии заповеди слага именно това, което сега с такава защитност и почитание приемаме – права на човека. Така историческата памет спомня на човечеството нравствените повели от най-древни времена до модерните конституционни гаранции и международни конвенции.
Но когато Всеобщата декларация за правата на човека вече съществува, дискриминацията в Америка шества и е убит Мартин Лутър Кинг. Тогава къде е прагът на радостта, че имаме права за свобода, както и правото на живот?! Всяко настояще трябва да създаде и да гарантира битие, което да осигури на човека право на живот и на труд – защита от унижение, бедност и глад; да гарантира свобода от страх и да опази правото на въображение, защото въображението е идея за творчество!
В световната история и европейската култура стоят два полюса – Кръщението, когато Бог Отец казва: “Този е Моят Възлюблен Син, в Когото е Моето благоволение!” (Матей 3:17), и Съдът, когато Пилат, който трябва да съди Божество, казва: „Ето Човекът!” (Иоан 19:5). В това пространство се развива културата на човечеството в продължение на последните две хиляди години. В този период съществуват кръстоносни походи, инквизиции и индулгенции – достатъчно унищожителни. Но има нещо не по-малко убийствено, което още стои – анатемата. Религиозните институции ползват тази от нищо непрепречена насилствена мярка срещу душевността на човека. Душата е проклината и отлъчвана с анатема, когато някой смени убеждение, противопостави се или изкаже несъгласие. Това е религиозна казън, най-тежката лична покруса!
Анатемата е религиозна казън, която унищожава човешката духовност!
В чл. 189 на Устава на Българската Православна Църква е прието, а и още апостол Павел казва, че този, който не споделя или не иска да приеме Христос, трябва да бъде анатемосан. А анатемата е проклятие върху душевната и духовна същност на човека. Това не е да се сложи един жигосан белег, както на съответните събори са наказвани еретици. Онзи белег, който не се вижда, е много по-страшен. И във Всеобщата декларация за правата на човека се дават права за най-елементарната будност, а къде е правото на душата да не бъде омърсена, да не бъде заклеймена и обществено изолирана?!
Нещо повече – в социалното поле и досега е врязан терминът враг. А Христос разкрива цяла една философия. Той изрича: Обичай врага си! Не казва “Обичай ближния си”, както винаги се е повтаряло – „защото, ако обикнете ония, които ви обичат, каква е вашата награда?” (Матей 5:46). Или каква е ползата, че обичате Господа, Когото не виждате, а мразите брат си и го правите свой враг?!
Гражданските права гарантират свободата на словото, но не и защита от оскърблението на

институции, които наричат своя противник враг. Противникът е страна, с която се оспорват нещата, но врагът е нещо съвършено друго – то е социално проклятие!
Враг е клеймо върху личната душевност!
Нещо повече, анатема и враг са се превърнали в идеология, захранваща социални, религиозни и военни конфликти, нарушаващи живота на нациите и историческия им път.
Къде са обаче причините за отрицанията? В липсата на прозрението, че човек е повече от едно тяло, в което има мозък, за да мисли. И когато липсва величие, се употребяват тези понятия: анатема и враг. Човек трябва да се изживее в двубоя между добро и зло. А заклеймяването на някого спира неговата възможност да премине, да еволюира злото към добро. Така фактически се затруднява пробудността на Духа в осъществяващия се за божественост човек. От хилядолетия се водят битки за свободата на човека, често наситени с жестокости, но все още не е водена битка за свобода на Бога в човека!
Безспорно, Всеобщата декларация за правата на човека е едно голямо достойнство, но трябва да се знае, че когато Организацията на обединените нации узаконява тези права, в българската история тях вече ги има. Нашият тангризъм не е позволявал робство, а според чл. 61 от Търновската конституция всеки роб, независимо от пол, вяра и народност, става свободен щом стъпи на българска територия. Идеята за свобода е крилата птица, която като феникс ще изгарят, а тя ще се ражда отново!
Предлагам да се обяви мораториум върху употребата на тези страшни понятия – анатема и враг, като се формулират и приемат в Хартата за правата на човека съответни текстове в защита правата на душата.
Спасете душата! Защитата правата на душата е култура за бъдеще!

Ваклуш Толев