Архив Проф. Андрей Пантев: Духовните дарове на България са дарове на целия свят
Новата книга на Ваклуш Толев „Духовните дарове на България”, том I „Религиите по българските земи” бе представена на 27.10.2010 г. от проф. Андрей Пантев в Националния дворец на културата. Книгата е ориентирана към читатели, които освен историческите факти ценят оригиналния поглед и интерпретация на българската история и култура. „Историята не е наниз от факти, тя е провиденция на Духа”, подчертава своето виждане от самото начало авторът. Ваклуш Толев е богослов и автор на многократно преиздаваната трилогия „История и теория на религиите”, както и на книгата „Седемте лъча на еволюцията“. Настоящият труд го представя като задълбочен познавач на българската народопсихология. Първият том на „Духовните дарове на България” анализира културно-историческата роля и духовния принос на религиите по българските земи – от тракийския орфизъм и българския тангризъм, през славянската митология и Покръстването, до богомилството и исихазма. Изненадващ и любопитен е погледът на автора върху причините за националните ни робства, както и тезата, че България е една школа за духовно възмъжаване. Предвижда се вторият том на книгата да включва теми свързани с духовно-социалните феномени в България, като националното Възраждане, борбата за освобождение и независимост и др. Народ, който няма идея за бъдеще, не може да разчита на просперитет и съвършенство, казва Ваклуш Толев. А в българските земи никога не са липсвали идеи за бъдеще – това са духовните дарове, изведени в тази книга.
В света на имитациите, в които живеем днес, каза проф. Андрей Пантев, присъстваме на една истинска премиера, по една истинска тема, от един истински автор. Много се говори днес за липса на духовност. Но духовност каква? Духовност се отнема само от тези, които я нямат – не може да ти отнемат духовността, стига да я имаш.
Ние се питаме като любители на историческото четиво: кое е по-важно – дали причината или извървеният път? Защото тази книга и този автор, тази личност и този Учител – фактически ни представят един извървян път повече, отколкото причината и зависимостта – кое, как и защо е станало? Причината е белег по рождение, както казват – и лекари, и юристи. Дали обаче произходът дава съществено качество – може ли само това, че си се родил в дворец, или при особени родители да предопредели твоя жизнен, професионален и каквото искате друг път? Пред нас е един човек, пред когото се прекланяме, покланяме – искрено, без капка превзетост, без капка фарисейско лицемерие. Той, който е реализирал втората фаза, втората причина, втората идея за смисъла на човешкия живот – кратък, тленен и в смисъла на Битието – вечен.
Това не е някакъв пореден назидател, пореден мним пророк или спасител – това е мислител, баща, изящен поет... Комуто не правят държавни чествания, но който се доближава повече до нас от всякакви други титулувани, истински или малко понапудрени величия. Един човек, който ни внушава с много по-голямо влияние, сила и проникване това, че ние сме несъвършени, но все пак се възхищаваме от съвършеността.
Така се сещаме за една фраза на най-мъдрия и най-добрия римски император – Марк Аврелий, който казва: „Не се страхувам от бяса отвън – той нищо не може да ми направи; може да ме унищожат само бесовете вътре в мен.” Авторът пише и дискретно внушава това – като въздуха за болни от туберкулоза, като чистата ведрина на човек, който се е мотал из небостъргачи или вертепи, вертепи или клоаки. Ние дишаме чрез тези изречения.
И затова „Духовните дарове на България” е последната ни утеха, последната ни надежда, спирка, на която можем да си кажем: не сме чак толкова за второкачествени хора, за изхвърляне, за шкарт – исторически, съвременен, перспективен, щом имаме такива хора. И в такъв случай Ваклуш Толев не е само гражданин на Отечеството – Той е гражданин на света, а „Даровете на България” са дарове на целия свят.